Приказка , породена от спор ...

Героините

Тризначки: Клара ( Кийра ), Сара ( Кира ) и Линдзи ( Кармен )

Години: 15

Външен вид:
Клара: Клара има дълга шоколадово кафява коса и предпочита да и е пусната , за да се вее от вятъра. Има големи пъстри, почти зелени очи.
Сара: Има шоколадово кафява коса и кестеняви очи. Сара предпочита да се облича с момчешки дрехи и затова се отличава най-много от тризначките. Косата и винаги е пусната.
Линдзи: Тя е с шоколадово кафява коса и тъмно сиви очи. Има татуировка на цветя на лявата плешка и обикновено ходи на опашка.

Характер:
Сара има буен характер , но в повечето време е весела и обича да забавлява сестрите си. Линдзи е най-истерична от трите , но това не и пречи да обича и да е готова на всичко за двете си по-малки сестри. С непознати тя се държи студено и дори злобно. Клара е съвкупоност от характерите на двете си сестри и често това е причината да се кара с тях. Много рядко разкрива истинската си същност и се държи студено и арогантно с почти всички.

История:
Трите момичета са отгледани от баща им , тъй като при раждането на тризначките , майка им умира. Отсъствието на единия родител кара Сара , Линдзи и Клара да се привържат много силно една към друга и да станат неразделни. Година след погребението на майка им , баща им решава да се преместят далеч от града и купува малка хижа в Алпите. Тогава трите момичето са на годинка. Отдалеченият от обществото живот , научава тризначките на всички качества , които трябва да притежава една дама , едновременно предмапзвайки ги от различните пороци. Сред природата трите момичета растат спокойно , необезпокоявани от различните градски проблеми. До 15-тата си годишнина живота на момичета е изпълнен със забава и авантюризъм.

Хобита:
Клара е момиче на изкуството. Тя пее , рисува , танцува и пише разкази заедно с едната от сестрите си - Линдзи. Сара пък , за разлика от другите две момичета , е по-мързелива и обича да прекарва времето си в различни луди игри

- Няма ли да правите нещо смислено! - изнервих се аз след половин час , в който Линдзи се бе втренчила в огъня , а Сара в бурята, която се разяряваше все повече.
- Ти винаги искаш да правиш нещо - отбеляза сивоочката , без да отделя поглед от камината.
Аз не отговорих , а отново забих поглед в картината , която рисувах.
- Татко се прибира! - извика изведнъж Сара и скочи от прозореца. Винаги се радваше , когато баща ни се прибира от града , защото и носеше какви ли не подаръци. Линдзи само вдигна глава , но без особено въодушевение - винаги се караше с него. На моето лице се появи усмивка.
- Не мога да ви разбера на какво толкова се радвате - поклати глава най-голямата ми сестра , но ние не и обърнахме внимание.
Сара отиде да отвори на татко , а аз прибрах внитаметлно картината си в шкафа - той винаги искаше да види какво рисувам , а аз не исках да показвам нищо ... преди да е готово.
Баща ни влезе в стаята. Бе мокър до кости и бе някак тъжен. В ръката му имаше само един малък плик. При тази гледка лицата ни посърнаха. Когато той се прибираше в това настроение от града значеше , че няма да има вечеря.
- Казах ви да несе радвате ... - въздъхна Линдзи и се изправи - Какво друго искахте да очаквате в тази буря? Аз ще лягам.
- Линдзи! - татко извика след нея , но тя вече се бе качила по стълбите.
- Остави я - прошепнах аз , усмихнах се леко насила и също се запътих към втория етаж.
- Заради това поведение , утре за мен трябва да е двойно - ухили се Сара и подскачайки се присъедини към нас.

Нашата "спалня" или така неречения втори етаж , всъщност представлява една стаичка с нисък таван. Това е нашето царство ... татко не се качва тук. Още преди няколко години , за една страшна буря , ние бяхме съединили трите кревата , и ... така си останаха. Колкото и различни да сме с близначките ми , ние се обичаме и някак си винаги търсим утешение в другата. Или поне те търсят в мен ... аз не знам какво искам , защото понякога чувствам сърцето си като едно ледено кълбо , отдалечено от всичко друго ...

- Няма да стане така - усмихнах се аз и се хвърлих на леглото до сестра си. Очите ми блестяха.
- Какво ти стана пък? - попита Линдзи и не можа да скрие леката си усмивка.
- Спомняш ли си господина, който дойде миналата година?
Сестра ми кимна.
Господина , за който говорех , беше един художник от голям град , недалеч от тук. Той бе посетил баща ни , миналата Коледа , търсейки подслон. Прекара с нас две седмици! Тогава той много хареса рисунките ми и обеща другата година да се върне пак и да вземе няколко за изложбата. Разбира се щял да ми плати ...
- Охх Клара не се надявай този господин да се върне ... вероятно вече е забравил за станалото.
- Надеждата умира последна - усмихнах се аз и отпуснах глава върху рамото й.
- Сара! - изведнъж извикахме и двете и се засмяхме. По стълбите се чуваше топуркане.
- Как ме усетихте? - попита тя веднага щом се качи.
Ние с Линдзи се спогледахме и едвам сдържахме смеха си.


Вече е някъде около три часа сутринта. Не мога да заспя , има прекалено много неща , за които имам да мисля. Притеснена съм. Добре , че поне Сара и Линдзи прекарват нощите си в спокоен сън. Не мога да търпя , когато те са тъжни. Аз успявам да скрия мъката си , но на тях им тежи. Не искам да става така. Добре че бурята все още бушува , за да скрие сълзите , които се ронят по лицето ми ...

Събудих се с изгрева. Винаги ставах първа , поради простата причина че получавах някой ритник от Сара. Сега обаче нея я нямаше , а това беше доста неприсъщо за близначката ми. Станах , наметнах се с един дълъг пуловер , който преди е бил на майка ми и тихо изляох от стаята. Намерих Сара заспала пред камината. Тъй като беше прекалено тежка за да я вдигна , само я завих и излязох навън.
Бурята бе свършила и сега въздухът в планината бе по-чист от всякога. Нахлузих зимните си ботушки и зацопах към обора. Малката сграда до къщичката беше дома на двете ни козички Али и Хали и няколкото кокошки, които притежавахме. Те освен любимци бяха и наша прехрана. Всяка сутрин татко доеше животинките, за да имаме вкусно козе мляко за закуска. Понякога получавахме и сирене , яйца и месо , което татко взимаше от града. Това беше нашата всекиденвна прехрана , но никога не ни омръзваше.
Аз стигнах до обора и отворих вратата. Тя изкърца леко и събуди Хали. Бялата козичка беше моя любимка и винаги идваше да ме поздрави , когато ме видеше. Аз си говорех спокойно с нея и знаех че няма да издаде моите тайни. Може да ви се стори странно да говоря с коза , но ако не сте живяли в планината , не може да ме разберете. И така Хали дойде до мен и ме близна по ръката. Аз и се усмихнах и и подадох малко захар. Татко не искаше да им даваме много сладко , защото щели да се разглезят и да не искат да дават мляко. Въпреки всичко аз понякога и давах тано и тя още повече ме заобичваше.


Прекарах при Хали около 10 минути. Разказах и за поредния спор на Линдзи и татко и за разочарованието на Сара за липсващата вечеря. Хали изглежда разбра притесненията , защото ме близна с топлия си език. Почувствах подкрепа , след което осъзнах че цялата съм студена. Побързах да се прибера в къщата. Сара не беше пред камината , затова предположих че татко я преместил горе. Него го нямаше , но това също не ме учуди. Като мен, той обичаше сутрешния въздух и се разхождаше с часове по високите билота докато изгрее слънцето. Въпреки , че обичах тишината , сега тя някак ме притискаше. Аз седнах на прозореца и си затананих някаква песничка, надявайки се скоро някоя от сестрите ми да се събуди ...

Вече мина половин час от както стоя на прозореца. Опитах се да довърша една от картините си , но изглежда нямам муза , защото стана грозно. Зарязах тази работа и реших да се поразтъпча. Беше странно , че Линдзи още не е станала - по принцип беше от по-ранобудните. Реших да проверя , затова внимателно прибрах скиците си в шкафа и се запътих към стълбите.
В стаята ни беше само Сара. Тя спеше спокойно , изтегнала се на трите кревата. Сякаш нищо не я тревожеше! Сигурно беше и така да е. По-голямо впечатление обаче ми направи липсата на Лидзи. След като останових , че се е облякла дебело , реших че е излязла да се поразходи. Въздъхнах леко , след което завих по-хубаво Сара и напуснах стаята.
Тъй като нямаше изблици нито Линдзи , нито татко да се връщат , реших да закуся сама. Препекох си малко хляб на огъня и си взех сладко от горски плодове - обожавах го. По надолу в планината имаше една старица, при която често ходех лятото. Много странна женица беше , но ме харесваше и винаги ме черпеше с нещо вкусно. За Коледа ми подари това бурканче с вкусен мармалад ...
Потънала в мисли за изминалото лято и вкусната закуска, аз не забелязах как по пътя за къщичката ни се задава ...


( Сори , че е кратко , ама не само Клара я мързи )

Клара:
- Скот Уелингтън - представи се отново чернокосото момче и бегло се усмихна.
Клара се изправи от канапето и се здрависа с него.
- Идвам относно ...
- Знам за какво идвате- прекъсна го брюнетката и пое палтото на момчето. - Желаете ли нещо за хапване докато обсъждаме картините?
Клара не се държеше особено мило с непознати , но все пак се опитваше да спазва етикетите.
- Само чай.
Момичето взе една чаша и сипа горещ чай , от канчето над камината. Уханието на билките в него се разнесоха из цялата стая. Нищо по приятно нямаше от това да доловиш аромата им през студен зимен ден.
- Е коя картина толкова е впечатлила баща ми миналата година? - усмихна се Скот , настанявайки се на едно от канапетата.
Клара отиде до шкафа и извади от там лист хартия , внимателно навит на руло. След като отвърза тънката връвчица , тя разви рисунката си. На нея бе нарисуван прекрасен еднорог , който сякаш препускаше. Сребърния му рог блестеше на светлината от лазурното слънце.
- Уоу , къде си се учила да рисуваш така?
- Общо взето пред камината - засмя се Клара и погледна през прозореца. Вниманието и бе привлечено от баща й , който се задаваше с тежка крачка по пътеката.
- Извини ме за малко - промълви тя на госта си и се насочи към входната врата.
- Здравей татко - поздрави тя , треперейки от студа навън. Лицето и помръкна , когато видя изражението на баща си ... изпълнено с тревоги.
- Какво става?
- Ще има буря ... силна буря.
Сякаш по поръчка , в същия миг небето притъмня и блесна светкавица. Двамата побързаха да влязат вътре , където се бяха струпали Линдзи , Сара и Скот ....

( пълни глупости писах , сорка )

- Хей какво правиш тук - попитах сестра си Линдзи , когато тя се качи при мен , в нашата стая.
- А? Аз си мислех че си при татко в обора.
- Много мислиш - засмях се аз и отново сведох глава към рисунката си. Молива ми бе станал по-къс и от един пръст и бе изтъпен, но аз продължавах да рисувам усилено. Това бе последният ми.
- Трябва ти нов молив - отбеляза Линдзи гледайки към мен.
- Това може да почака - свих рамене аз. В стаята настана мълчание.
- Какво ти става , Клара?! Рисуването ти не може да почка! То е единственото , което ти позволява да се държиш нормално в тази изкуствена среда.
- Линдзи , замлъчи ... това не е вярно!
- И двете знаем , че е. Преструваш се , правиш се на майка и всички тези усилия за какво?! За да вървиш на майната си.
- Защо просто не ме оставиш намира!? Правя всичко по силите си , какъв ти е проблема , за бога Линдзи!
След тези думи грабнах скицника си , последния молив и една химикалка , натъпхах ги в чантичката ми и изхъвървах от стаята. На прага се блъснах със Сара , но не обърнах внимание. Хукнах по стълбите , грабнах палтото и ботушите си и изхвърчах навън.
Бурята бе в разгара си. Вятъра духаше толкова силно , че едва можех да вървя , а капки дъжд се удряха в лицето ми с всичка сила. Но аз не обръщах внимание ... продължавах да вървя ... без покоса , без да знам какво ще правя ...

Аз паднах върху нещо меко, навярно някой храст. За части от секундата видях Линдзи да се приземява до мен. Изведнъж усетих как се издигам , но бях сигурна че не може да се случва това. Чувство на умора ме обгръщаше. Заспивах ...

П.С Съжалявам, че е толкова кратко , ама музата изфейка xD

Ха - ха , много мило, Линдзи. Представи си аз колко откачено се чувствам сега като си спомням ... а и кой за бога ме е обличал!? Раирана рокличка и шапка с писклюли!?

- Ооо пак ли - проплака Зайо и захлупи ушлетата си с лапи. Звука беше прекалено писклив.
- Какво става моеподобие?! - изплашено попитах аз и се огледах. да не би да виждаш някои от онези ужасни бръмбари!?
- Първо, казвам се ЛИНДЗИ ... нали знаеш , ако си забравила ... И второ ... АААААААААААААААААААААААААА - тя крещеше с цяло гърло и сочеше към цветното петно , което се приближиваше към нас. - Ооо спокойно , това е Скоти - добавих аз след като различих човека. - Той ми е съпруг.
- СЪПРУГ! Не , не това е прекалено! - Линдзи се държеше за главата и издаваше странни звуци , които в последствие разбрах . че се наричат вайкане.
- Знам , знам и аз така му казах. Но той настояваше да си вземем дечица , а това е незаконно ако не сме женени.
- Да си вземете дечица ли!? - избухна още по-силно странницата. Беше странна стока. Не можех да се справя с нея. Но тати можеше ...
- Зайо , хайде да заведем Линдзи при Тати. Той ще й обясни всичко ... надявам се.
Моеподобието само си отваряше и затваряше устата като риба. Сякаш беше няма. Ааа и ме наблюдаваше втренчено.
- Я , я - доволно отвърна Зайо и ... така ние тръгнахме към къщата на тати , която се намираше на върха на един стъклен хълм. По пътя Скоти ни настигна. Поздравихме се с крака , ритнах го силно както предразполагаше ритуала между съпрузите и цялата дружина продължихме нагоре. Линдзито взе още се правеше на риба и не казваше нищо. Почвам да се притеснявам за нея. Ами ако тати не знае от къде е паднала?! Как моя тати ще прати новина на нейният тати , че Линдзито е добре?!