SALVATION

Заглавие: SALVATION Пон Авг 04, 2008 9:53 pm

Понякога се чудя как се стигна до тук. Денят беше слънчев и прекрасен , окрасен от онази еуфория , сякаш ще се случи нещо важно , а всъщност това си беше просто поредния поденелник ,нищо повече. Аз обаче знаех , че това е последният ми понеделник. Бях го решила вече. Бях избрала начинът , сградата и прощалното писмо , което да утеши родителите , гаджето и приятелите ми. Господи , само ако знаех какво ще се случи след този шибан понеделник!
Най-интересното е колко бавно умира човек , мислех че ще е по-бързо? Докато падах от покрива на блока , в който бях прекарала цялото си детство , спомените нахлуха в ума ми , едвам оставяйки ми да си поема последна глътка въздух. Сълзи напълниха очите ми , не ми оставаше нищо ... Тогава видях земята , мръсна и прашна ... в небето блесна светкавица , след което дойде тишината ... Туп ... усетих ужасна болка по цялото си тяло, ала само за миг. В тази секунда целия свят се раздвижи. Чувах смеха на децата и шума от колите. След което всичко отново замлъкна ... Знаех , че това беше краят.
И изведнъж аз станах , невярвайки че това може да се случва. Нима можех да оцелея след падане от покрива на 20 етажен блок? Когато погледнах нагоре , видях мрачното небе. Започна да вали ситен дъжд. Не ... това беше невъзможно. Виждах как капките падат бързо по мен и се стичат по лицето ми , ала не усещах мокрота. Всъщност не усещах нищо. Нито вятъра , нито водата , нищо ... в този миг погледнах надолу. Ужасих се. Видях собственото си тяло лежащо под странен ъгъл в локва кръв. Видях и тичащите хора , които крещяхя изплашени.
- Клара?
Някой извика името ми. Инстинктивно се обърнах и за моя изненада видях леля си. Същата леля , която беше причина да се самоубия. Любящата ми леля , заради която живота ми беше изгубил смисъл.
- Лельо Ан? Аз ... аз ... м-м-мъртва ли съм?
- Това зависи от теб , мила - усмихна ми се нежно тя , след което се приближи и ме погали по косата.
- Т-т-огава и ти ...
- Не , аз съм мъртва - бавно каза тя , но в гласа и нямаше тъга. Беше спокоен и ведър , както винаги.
- Не разбирам - промълвих аз и се сгуших в леля си като малко дете ... точно както правех преди.
- Ще разбереш - усмихна се отново Анн и ме погледна - Ще ти помогна.
Зелените и очи се взряха в мен и се почувствах сигурна. Изведнъж целия пейзаж избледня. Всичко стана мътно и сякаш го гледах на забързан кадър. Хора преминаваха бързо по улицата , деца караха колело ... само леля ми беше все така ясна , а очите и продължаваха да се взират в мен. - Къде отиваме? - попитах аз , но не получих отговор. Изведнъж всичко отново се избристри. Изглеждаше точно като преди секунда , но безжизненото ми тяло го нямаше. Нямаше я и локвата кръв ...

Ще продължа после Smile