One day , one year ... one life ...

Mой вариант на Twilight.

Историята, която ще ви разкажа започна преди година. Беше зима – почти същата като сегашната и въпреки това толкова различна – най-прекрасната-тази, която ще помня завинаги.

На Олимпийският полуостров, северозападно от щата Вашингтон, съществува малък град на име Форкс, с население 2587 души , забулен постоянно от облаци. В това непретенциозно градче вали повече от всяко друго място в Американските щати. Именно от този град и мрачната му, вездесъща сянка, баща ми избяга след смъртта на майка ми , оставяйки ме сама, само на няколко месеца - пеленаче. Именно в този град бях принудена да прекарам живота си – при леля , която не понасям.

Тук никога нищо не се променяше. Съседите, приятелите , училището и дори новините ... винаги бяха същите. С годините започваше да ми писва, но бях като затворник тук. Нямах право да напусна. Беше някак жалко. Бях на 16, но никога не бях виждала нищо извън границите на Форкс. Не че бях единствената де, голяма част от приятелите ми дори не знаеха имената на съседните градове. Но на тях сякаш това им допадаше - те не се интересуваха от външния свят.

Седмиците се нижеха ден , след ден. Годините месец, след месец . Сякаш очаквах някакво чудо да се случи, но то не идваше. Надеждата ми започваше да угасва, всичко омръзваше все по-бързо и по-бързо. И така ... докато не се случи чудо и огъня в мен отново запламтя ... докато не усетих надеждата. Всичко това започна миналата зима – тази , която ще помня винаги ...


1. Денят

-Белатрикс!
Тънкият остър глас на леля ми прониза сутрешната тишина. Отворих очи. Неприятният й глас още ехтеше в ушите ми. Разтърсих глава. Предстоеше ми още един скучен ден с домашни, училище и прекарване на останало време в близкото и единствено кафе, в компанията на Виктория и Лорънс – двете ми най-добри приятелки. Въздъхнах и се изправих.
-Белатрикс!
За втори път тази сутрин леля ми викаше изнервено името ми. Сигурно не беше в настроение – аз също. Но все пак навлякох една блуза върху ношницата ми и се запътих към кухнята. Исках да избегна потретването на вика ... нооо ...
-Белатрикс Суон! Защо за бога се моташ!
“Уфф мътните я взели!” Очевидно не можах да го пропусна. Нямаше за къде да бързам, какво се беше развикала така?!
-Белатрикс!
Определено не беше в добро настроение.
Слизайки по стълбите се погледнах в огледалото закачено на едната стена. Въздъхнах за не знам кой път днес. Някак се надявах поне отражението ми да се беше променило. Но уви ... бледото ми слабо лице още ме наблюдаваше от другата страна. Убитият син цвят на очите ми, които мразех, също. Нямаше жизненост в мен.
“Какво въобще си мисля?” Нима можех да очаквам промяна? Засмях се иронично и поклатих глава на себе си, след което сложих ръката си на дръжката на вратата. Кухнята ни беше малка и се намираше на първият етаж на къщата, която впрочем беше в отчайващо състояние. Както повечето неща в града , постоянните валежи бяха олющили боята и покрива течеше ... точно където се намираше моята стая.
Преди да вляза в кухнята си лепнах една от фалшивите ми усмивки на лицето си. Бях ги осъвършенствала до краен предел. Така можех да избягвам въпросите на леля ми защо се държа толкова студено и недрюжелюбно с всички.
-Какво те забави толкова? – беше първото нещо, което ме посрещна с открехването на вратата. Леля ми вече беше облякла сивият си костюм и беше привързала косата си на стегнат кок. Не и отиваше. Колкото и да се опитваше да се прави на счетоводител, каквато всъщност беше, просто не се получаваше.
Въпреки това обаче, поне се вписваше с цветовете в мрачната обстановка на Форкс. А и приличаше на повечето жители ... за разлика от мен. Русоляви прави коси, кафеви очи и закръглени лица с руменина – това се виждаше на улицата, когато човек излезеше. Не можех да разбера как хората можеха да изглеждат толкова жизнени и здрави в толкова мрачен град.
За разлика от тях и за моя жалост, аз изглеждах почти винаги като болна. Бледата кожа на албинос, наследена от майка ми, синият цвят на очите ми , също притежание на нея , и неизменимата гледка около мен не бяха добра комбинация. Винаги ме питаха какво ми е и дали съм добре.
Колкото до майка ми, аз естествено не я помнех, но бях намерила няколко нейни снимки на тавана. На тях тя беше на моята възраст и се усмихваше щастливо – прегърната с баща ми. Бяхме почти еднакви, като изключим, че нейните очи бяха някак наситено сини и изкрящи – дори на снимките. Този блясък я правеше излючително красива. Дори и в тази мрачна гледка, тя сякаш сияше. Може би любовта беше тази, която я беше озарила?
-Спях – отвърнах аз изнервено на леля си и се “върнах в кухнята”, прекъсвайки мислите за майка ми. Настаних се на масата грабвайки чашата си с мляко – Не закъсняваш ли?
Опитвах се да разкарам леля ми по-бързо от къщата – безуспешно.
-Мисля да те закарам днес, класният ти се обади – отново си за наказание. Прекалено много закъсняваш. Но не се учудвам. Тази черта не си я взела от НАШЕТО семейство.
Разбрах какво има предвид. Тя и майка ми никак не се бяха харесвали в миналото. Чувствах го. Някак омразата се беше прехвърлила на мен, заедно с лошият ми ( според нея ) навик да закъснявам.
Погледнах я скептично. Колкото и да искаше – нямаше да стане на нейното. Винаги закъснявах - просто правило.
-Днес съм от втори час – уверих я сигурно аз, макар че лъжех. За миг ме погледна с недоверие, след което въздъхна. Изглежда ми повярва - единственото предимство на този умрял синкав цвят на очите ми - не можеше да се разбере дали лъжа или не.
-Добре, сама ще отидеш.
Бегла усмивка пробягна през устните ми, но бързо я прикрих.
-Приятен ден! – Опитах се да бъда мила, докато вътрешно я проклинах.
-Да – да – махна с ръка и излезе.
Изпих млякото си на един дъх, след което се качих горе.
Навън беше започнало да вали мокър сняг – гаден и кишав. Нормално за този град. Навлякох дънките си и една черна блуза. Не обърнах голямо внимание как изглеждам – не ме интересуваше. Нямаше кой да ми намекне нещо … всички бяха свикнали да ме гледат небрежно облечена.
В същия момент чух бибитването на кола пред къщата.
“Ох супер - Джеймс. А аз както винаги закъснявам … “
Дадох му знак да изчака, отидох до банята, набързо измих зъбите си, грабнах якето си и изфучах от къщата. Той вече ме чакаше с трополящи по волана пръсти.
“Не свикна ли най-накрая със закъснението ми!?”
-Съжалявам – уж извинително казах аз и го целунах по бузата.
Той ми се усмихна ведро и запали колата. Нямаше и следа от изнервеност вече. Вторачи се в мен, а русата му коса, старателно подредена на иглички, проблясваше мокра. Двигателят на старият пикап изръмжа и ние потеглихме. Парното се включи и усетих как топла вълна ме облива.
-Очите ти са страхотни днес.
Редовният комплимент. Смръщих вежди и се замислих.
С Джеймс “ходехме” вече две години. Много ходехме няма що – не изпитвах нищо друго освен приятелство към него, но не знаех как да го разкарам, без да се изпокараме. Все пак града беше малък, а приятелите ценни. Той не искаше нищо от мен … тъй че сегашното положение си беше чат пат поносимо.
-Как прекара вчерашният ден Триш?
Отново го погледнах скептично. “Мразех да ми вика така , не се ли научи!? И какъв е този тъп въпрос какво прави?! Нали вчера се видяхме!?” Офф днес определено бях изнервена.
-Нищо – даже не прикрих раздразнението си. Горкия Джеймс, не разбираше ли че не съм за него?
-Аз пък …
Без да съм го карала да говори, той започна. Сякаш тишината не му допадаше – луд човек. Хващах тук таме някоя дума, но като цяло не разбрах за какво ми говори.
-Пристигнахме! – извиках аз обнадеждено като видях училището и с това учудих Джеймс. Беше ми писнало да го слушам.
-От къде тази радост, че сме в даскало ? – съмнително ме попита той, след което продължи да дрънка.
“Охх добре, че нямаме заедно първи блок.” Помахах му за сбогом и напуснах със скоростта на светлината, оставяйки го с отворена уста, насред изречението му.

Часовете ми до обяд бяха изключително скучни. Нямах търпение да дойде последният блок – имахме математика. Единственият предмет в това училище, който ми беше наистина приятен. Смятайки, изключвах мислите си и просто блуждаех в пространството.

Обяда ни беше след втория блок. Беше 10 и половина, когато влязох в стола. Посрещна ме едно голямо жужене от гласове. Повечето ученици се бяха разсъбудили вече и говореха безинтересни глупости. На нашата маса ( реално нямаше наша, но както и да ) вече се беше наредила голяма част от “групата ни”. Аманда, Поли, Сара и Лорънс бъбреха оживено за нещо заедно с момчетата. Виктория и Джеймс бяха седнали в другия край на масата и също разговаряха. Подозирах, че можеше да се получи нещо между тях – ако Джеймс спреше да ме харесва. Виктория определено го гледаше опиянено.

-Хей Белс! – Лорънс ме забеляза и ми се усмихна весело. Тя ми беше най-симпатична. Беше бъбрива и изключително жизнена, но пък не ме разпитваше, когато изпадах в някакво кисело настроение.
-Хей – кимнах разсеяно с глава. Днес определено не бях на кеф.
-Чу ли новите?
Новите? Сигурно говореше за новото куче на госпожа Паркър, съседката. Кимнах незаинтересовано. Лорънс ме загледа подозрително.
- Ама сигурна ли си , че знаеш ПРАВИЛНИТЕ новини!?
- За кучето, знам, знам.
- А?
- На госпожа Паркър … - подсказах и аз.
- Хаха май не си чула. В града се е нанесло ново семейство - Колънс. Още не сме ги виждали, но татко каза, че мъжа ще работи в болницата заедно с него. Доктор е.
“Семейство!? Някой луд се е преместил тук?” Не можех да повярвам. Усмивка озари лицето ми. Деня можеше да смени досадната си насока. Другите ме гледаха очудени – истинска усмивка рядко се виждаше на лицето ми. Не им обърнах внимание.
-Колко Колънс има всъщност?
-Не знам. Директорката съобщи, че ще ДОЙДАТ за последния час, така че предполагам са поне четиричленно семейство.
“Уоу! “ това си беше много за Форкс. Тук обикновено семействата представляваха разведен родител с дете, или в най-добрия случай двойка с тийнейджър.
-От кога са тук?
Не спирах да задавам въпроси. Беше ми интересно.
-Днес са се приместили – през ноща.
-Уоу!
Наитина не можех да повярвам. Всичко ми се струваше като сбъдната мечта, въпреки че беше глупаво.
-Какви мислите, че ще са? – Сара прекъсна секундната тишина, която се беше наместила на масата. Винаги беше любопитна за това кой колко е популярен в училище и тн …
Остатъка от обяда мина бързо в подобни приказки. Бях нетипично бъбрива. В последните месеци отчаяно си мечтаех за промяна … И ето че сега тя беше пред мен, страхотната възможност да насоча поне за малко мислите си някъде далече от бягането ми от града. Да – защото от около няколко месеца само това ми се въртеше в главата. Бях започнала да събирам пари.
И сега нещо се беше променило и ми даваше надежда … че няма да е само то. Може би живота ми щеше да се подобри дори тук, на Олимпийския полуотров, в малкото градче на име Форкс.

Тръгнах към кабинета по математика с усмивка. Не се надявах на късмета някой от новото семейство да е в моя клас, но все пак това нямаше значение. Бях решена да се запозная с тях. Мислейки си за това, отворих вратата на кабинета. И тогава …

Те бяха точно там. Седяха в самият край на стаята, възможно най-далеч от мястото, където аз стоях. Бяха двама – момиче и момче. Премигнах. Бяха прекалено красиви, за да са истински. Перфектните им лица гледаха в различни посоки– настрани един от друг, настрани от останалите ученици, настрани от всичко най-конкретно, доколкото мога да кажа.

Бяха като изваяни статуи, изрисувани от стар майстор върху лицето на ангел. Погледа ми попадна на кожата им. Учудих се. Тя можеше да се конкурира дори с моята, албиносът – беше бяла като тебешир ... и въпреки това по бузите им можеше да се види съвсем лека, почти незабележима, руменина. Завидях им за това.
Бяха прекрасни, незаинтересовани от околното …

Усетих как стомаха ми изведнъж се сви. Ами ако бяха от онези странни “многодетни” семейства, като секти, които не разговаряха с никой друг? Ахх ако тогава знаех колко права щях да се окажа ... Препървайки се, мислейки си за това, аз се запътих към мястото си, което беше точно до тяхното.

Докато минавах покрай новите ученици, те не вдигнаха поглед. Май страха ми щеше да се окаже оправдан. Седнах от лявата им страна и се свих, пускайки едра къдриица от косата ми пред лицето ми. Беше ме срам да ги гледам, бяха толкова … перфектни. А аз се чувствах толкова … незначима. Бях толкова ... дефектна.

За моя радост и жалост, госпожа Бийбъл влезе в кабинета си. Часът щеше да започне и мислите ми да се насочат някъде другъде от това, което стоеше зад лявото ми рамо.
Класа се успокои. Учителката не си направи труда да ги предтсави, а и те изглеждаха нямаха намерение да го правят.
Урока започна. Времето обаче не летеше бързо както обикновено - наблюдавах двамата до мен с възхищение. Неколкократно се опитвах се да се съсредоточа върху задачите, но ми беше прекалено трудно. Госпожата забеляза това и ме остави на мира. Минутите се точеха бавно. Чудех се дали да заговоря непознатите …
Точно тогава видях как Джоан, една от мажоретките на училището, подхвърли бележка на него. Без да я отваря, той я смачка с дългите си пръсти и я остави незаинтересован върху чина. След което отново се загледа в пространството. Беше смущаващо. Беше отрязал мажоретка?
Джоан се нацупи и се обърна напред тръскайки русата си дълга коса. Наистина ли бяха толкова недружелюбни? Усетих нов спазъм на корема си.

И изведнъж погледа ми фиксира този на момичето. Беше толкова красива. Тя ме погледна изпитателно. Главата ми забушува. Сякаш водехме зрителна битка. С който и да е друг винаги печелех. Прекалено спокойна, обикновено изнервях другите. Но с нея … беше невъзможно да победя. Сякаш стъклени, дълбоките й сини очи вече ме познаваха тъй добре, както никой друг. Знаеха миналото ми, знаеха бъдещето ми. Накрая отместих поглед. Тръснах глава. Беше невъзжмоно.

След малко скришом погледнах отново към двамата - нямаше как да държа погледа си далече от тези прекрасни същества. Сега те си говореха бързо, но прекалено тихо за да ги чуя. Виждах как нейните устни трепереха, обяснявайки нещо. Черната й коса проблясваше от зимното слънцето. Сякаш беше сатенена. Той беше с гръб към мен.

Изведнъж … погледа ми се спря на нещо, което ме накара да се чувствам изключително глупаво. Как може да не бях забелязала?! Той галеше нежно ръката й, сякаш докосваше вода. Двамата си държаха ръцете. Бяха двойка?! Ето защо той беше толкова незаинтересован към Джоан. Как би могъл да бъде като до него се намираше нечовешко красива жена? Но те бяха …

И отново се почувствах глупаво. Разбира се, че не бяха брат и сестра … Бяха толкова различни. Нима кожата им беше могла да ме заблуди до такава степен? Той имаше медно руса коса. Беше висок и слаб, но все пак мускулест. Приличаше някак на лъв. Тя по-скоро беше малка фея от приказките. Екстремно слаба с дребни черти. Косата й беше наситено черна, късо подстригана и стърчаща на всички посоки. Нямаше как да са брат и сестра. Но да живееха заедно, толкова млади? Беше странно ...

Тя му прошепна нещо и той се обърна към мен. Чак тогава забелязах очите му – бяха толкова различни от нейните. Лилави и едновременно златисти ... Когато нейният поглед беще срещнал моят бях потреперила. Имах чувството, че вече е разкрила всичките ми тайни. Че знае какво ще стане с живота ми - притеснявах се. А неговите ми вдъхнаха някакво спокойствие. Не можех да обясня чувството. Независимо, че ме гледаше начумерено, не можех да се чувствам неловко в негово пристъствие.

Преди да се усетя, устните ми се разляха в усмивка. Погледнах го с надежда, но той беше извърнал поглед от мен. Стоях няколко дълги секунди така. Звънеца би и аз сякаш излязох от транс. Почувсхвах се засрамена. Усетих как лицето ми пламва.
Видях че в стаята са останали само двамата. Колко дълго бях седяла така?! Снега беше спрял. На негово място се беше появил вятър. Виждах как клоните на дърветата отвън се превиваха под напъна му. Прозореца се отвори. Вятъра ме връхлетя разрошвайки косите ми. Побързах да го затворя. С крайчето на очите ми забелязах как двамата извърнаха поглед към мен. За миг застанаха неподвижни. Той ме гледаше вцепенен. Побързах да затворя прозореца. Стреснах се от погледите им.
-Ъъ съжалявам.
Сякаш не бяха чули думите ми. Не се предадох.
-Между другото името ми е Белатрикс. – усминах се леко, чувсвайки се ужасно неловко. – Вие сте семейство Колънс, нали?
Изчаках една дълга секунда. Точно бях решила да им обърна гръб и да си тръгна, когато ненадайно тя проговори.
-Бела – повтори на галено с усмивка момичето. Усетих как въздуха ми се връща в дробовете. Можех да дишам отново. Притеснението си беше отишло. А тя беше мила. Страховете ми не бяха оправдани. А на всичкото отгоре каза името ми, точно както желаех да ми викат. – Аз съм Алис.
Тя ми се усмихна насърчително.
-Оо – тя забеляза, че очаквам и момчето до нея да се представи. Но той стоеше все така вцепенен, точно както, когато прозореца се отвори. – Това е Джаспър.
Чувайки името си, погледа му се успокои. Но не се усмихна. Просто ... ме погледна. Сърцето ми леко се сви. Вече не чувсвах спокойствие. Очите му бяха потъмнели. Нямаше и следа от златисто. Тръснах глава. Очевидно си въобразявах. Очите на хората не можеха просто така да се променят!?
-Трябва да тръгвам – извинтелно казах аз и излязох през вратата бързо. Чувсхвах гласа си ужасно ... писклив.

Излязох на двора. Беше празен. Една единствена лъскава сребиста кола беше останала там – не я бях виждала преди, затова предположих че принадлежи на Алис и Джаспър. Изглежда всичко около тях беше перфектно.

Телефона ми извъня. Сепнах се, а след като се опомних го вдигнах. Беше Джеймс. Извиняваше се, че не може да ме прибере. Старият пикап бил се развалил и трябвало да го докара на механик. След многократните ми уверения да не се притеснява за мен, той най-сетне затвори.

Въздъхнах. Някак бях щастлива, че не ми се налагаше да се прибирам с Джеймс. Имах 45 минути до срещата ми с Виктория и Лорънс в кафето, затова поех спокойно по пътя. Мислите ми бяха запълнение със спомени за Алис и Джаспър. Колко странни бяха те – красиви, но странни ...

Пътя до кафето изминах за 38 минути. Бях се движела нереално бавно. Чак когато отворих вратата на кафето осъзнах, че бях измръзнала. Топлият въздух ме обгърна. Побързах да затворя вратата след себе си и се настаних до една нисичка маса в единия ъгъл. Не бях успяла дори да си сваля якето, когато видях Лорънс и Виктория да се задават от другия край на улицата. Те вървяха с бърза крачка, обвили лицата си с шалове.
-Брр – беше първото нещо, което Лорънс сподели след като влезе и се отпусна на канапето до мен. - Тази нощ ще бъде студена.
Нямаше си и идея колко права се оказа.
Още с прибирането ми у дома, потреперих. Отоплението на къщата беше слабо и температурата едва ли надвишаваше 10 градуса. Побързах да се сгуша в леглото – нищо, че беше 6 часа. В първите петнайсет минути се опитах да си напиша домашното по нещо, но бях толкова разсеяна, че се отказах. В главата ми се въртеше всичко това, което ми казаха Лорънс и Виктория следобяд. Звучеше ми толкова ... нереално.
Семейство Колънс не бяха четиричленно семейство. Не бяха дори петчленно. Госпожа и господин Колънс имаха пет деца ... и според думите на двете ми приятелки – до един прекрасни. Някак ми се струваше смешно. Как можеше да има някой по-прекрасен от Джаспър? Ами Алис? Тя беше като богиня. Заета в мисли, не бях усетила как се унасям в дрямка.
Когато се събудих в стаята ми беше тъмно. Чувах вятъра да свисти навън. Валеше. Потреперих и се изправих. Телевизора долу бучеше. Сигурно леля ми гледаше някое от досадните вечерни шоута.
Корема ми се сви. Но този път не беше от притеснение или нещо подобно. Смътно си спомних, че днес бях карала само на течности. Въздъхнах – налагаше се да сляза долу.
-Здравей, лельо – опитах се да звуча мило докато минавах покрай нея. Най-много скандали имахме вечер, а мен определено в момента не ми беше до това.
Тя махна небрежно с ръка, все още вторачена в екрана. Изчаках няколко секунди, след което без да казвам нищо, отидох в кухнята. Лъхна ме миризмата на скорошоно опечени или по-скоро загоряли пържоли. Отворих фурната. Бях права. Леля ми беше ужасен готвач.
“Знаех си, че не трябва да я оставям тя да приготви вечерята!”
Сърдейки се на себе си, извадих кутията с корнфлейкс от шкафа и излязох от кухнята. Точно минавах покрай телевизора, когато започнаха новините.
-И сега , обезпокояващи новини от Форкс. Мъртво момиче беше намерено на плажа Ла Пуш. Според данни на полицията, тя е била нападната от диво животно. За сега няма друга информация. Името на жертвата е Джоан Алистър.
Замръзнах на мястото си. Правилно ли бях чула? Убийство? Тук? Но това беше невъзможно. А и аз бях видяла Джоан на обяд? Чувствах се объркана.
-Бела? Добре ли си?
Леля ми ме гледаше с подозрение и притеснение.
-Д-да – промълвих аз и с бърза крачка се отправих към стаята си. Метнах се на леглото. Всичко се беше объркало тук. Грабнах телефона и припряно започнах да набирам номера на Лорънс, точно когато се сетих, че тя беше казала, че днес ще ходи на кино с браточвед си, който дошъл да я види от Ню Йорк. Спрях набирането на телефонния номер и се замислих. Дали да звънна на Виктория?
В този момент имах нужда да говоря с някой, затова отново започнах да натискам копчетата.
Първо позвъняване ... второ позвъняване ... трето ... Затворих слушалката. Нямаше я.
Ръката ми трепереше леко. Не можех да разбера защо бях толкова панирана. Та аз дори не познавах добре Джоан. Но някак имах някакъв механизъм в стомаха, който ми напомняше за всичко. Зачудих се ... дали да звънна на Джеймс? Нямах друг избор.
-Ало?
-Дд-жеймс? – гласа ми трепереше. Чувствах се изплашена. Опитах се да прикрия това.
-Белатрикс? Бела? Какво се е случило?
В гласа му се появи паника. Почувствах се зле. Защо за бога трябваше да го притеснявам?!
-Азз ... исках да ти кажа ... че утре няма да мога да дойда с теб на училище. Леля ми настоява да ме закара.
Поех си въздух. Бях успяла да контролирам гласа си. Чух как от другата страна на слушалката Джеймс въздъхна успокоен.
-Чу за Алистър нали? – смених темата аз, гледайки сега да говоря твърдо.
-Да. Още следобяд.
Ухх вярно, че баща му беше шериф.
-Плашеща работа е. Това диво животно бая е било изгладняло. Ноо ... да не ти разправям.
Потреперих отново.
-Джеймс, аз ще затварям. Вечерята е готова.
Как можех да го лъжа толкова безцеремонно?
-Добре. Приятно хапване. И лека нощ.
Чух как усмивката му се разлива.
-Обичам те.
“Лошо” “Ужас!”
Паниката нахлу с цяла сила в мен.Не можах да измисля какво да му отвърна, така че да не му давам празни надежди.
-Ще се видим утре.
Затворих телефона преди да е могъл да каже нещо. Треперех цялата. Този ден определено беше странен ...