Любов от рози - красива и опасна

-КАЛИСТА ЛЕСТРАНЖ, СЛЕЗ ВЕДНАГА ДОЛУ! – както всяка сутрин, когато ще ни идват гости Руди крещи като ненормален. Ааа... Той никога не е и бил нормален, де!
Та... Както разбрахте името ми е Калиста Лестранж. Имам по-големи братя Родолфус и Рабастан. Познавате ги, нали?! Не мисля, че има нужда да ги описвам. Все пак те са едни от най-красивите момчета в даскало. Не го казвам, защото са ми братя, а защото е истина. Почти всички момичета са луднали по тях. Ноооо! Руди вече е заето момче. Добре де почти заето. Ще се жени за една от най-добрите ми приятелки-Белатрикс Блек. Бракът им е уреден, но това не им попречи преди това да имат един много сладък романс (ако това тяхното може да се нарече романс) в даскало. Между другото Родолфус почти завърши. В седми курс е. Е, Раб е още свободен, но на него му дай да върши бели и хич не се интересува от нафуканите госпожици. За жалост повечето чистокръвни момичета са такива. Какво да се прави! Май и двамата са Смъртожадни вече, но не съм много сигурна. За Руди съм 99.9%, а за Раб – 89% сигурна. По–малкия от братята ми е в 6-ти курс заедно с Андромеда и Сириус Блек... Както казва Сиси – пак Блек – родоотстъпници от класа. О, не той си е в „Слидерин”, но просто е в един курс с тях. Всъщност Бела е седми курс като Руди. И в пети останахме аз, Нарциса (Сиси) и Регулус (Рори – така имам право само аз да го наричам). А освен това в седми курс са и Луциус Малфой (за голямо съжаление на Сиси), гаджето му – Грета Нот, брат и Джош Нот и Уилям Флинт.
Ооо, ама той Руди за това крещи! Те днес ще идват всички вкъщи. Дам, защото утре се връщаме в „Хогуортс”. С това прозрение скочих и хукнах към банята. На бас, че имах по-малко от 40 минути, за да се оправя. Хей, аз не съм виновна, че не съм от ранобудните! Е, това, че е вече 10 часът е отделен въпрос. За мене все още рано за ставане. Както и да е. След един раз събуждащ леден душ, гримиране, обличане на първата срещната рокля и бях готова. Успях да се класирам на време, защото тъкмо когато излизах от стаята си чух гласовете на гостите ни. Татко вечно беше на мисии възложени от Лор... ааа.. Министерството на магията. Да, де. Той е Смъртожаден, а майченцето ми е мъртво. Умряла е при пожар малко след като аз съм се родила. Не го вярвам това, но щом казват така да е. Та, затова и Руди се грижи за нас с Раб и затова и сега той посреща гостите ни. Я май има и някой друг тук, защото чух гласовете на двамата Блек – старши. Вярно, че снощи късно някой дойде, но... Кой ли е бил!?
-Калиста, ако... – започна вече малко по-тихо брат ми.
-Не викай, де! Тука съм! Здрасти, хора! Радвам се да ви видя. – ухилих се на училищната си компания, защото това бяха те за мен. Е, не всички, но повечето като Малфой и Нот. Други като Бела и Сиси ми бяха по-близки. Нарциса повече, защото можехме да си споделяме всичко, а Белатрикс, защото ме учеше на неща, за които другите не са и чували. Знам, че звучи малко лицемерно и гадно, но е така. Пък и за нея е по-важно да е с Руди или да угажда на Лорда от колкото моето приятелство или пък проблемите ми. А, да Бела също е Смъртожадна. – Как беше ваканцията ви?! – по лицето на някои се появи усмивка, а други гледаха мрачно. След няколко минути вече се бяхме разделили. Бела и Руди изчезнаха някъде из градините, Андромеда и Сириус – в една от библиотеките, Луциус и Грета – на една от терасите, Раб, Джош и Уилям – на кудичното игрище, а аз, Сиси и Рори седнахме на меките кресла на верандата. Естествено Регулус пак се бе зачел в една книга. Понякога му се чудя защо чете толкова много. И аз обичам да чета, но не чак толкова.
-Е, и какво ще правим сега!? – попитах докато се изтягах на моето кресло.
-Харесвам Сивиръс! – изстреля Сиси и хукна към игрището преди да се осъзная.
-Тя не каза това, което си мисля, че каза, нали!? – попитах стоящия до мен Регулус. Той надигна поглед от книгата си и се из хихика.
-Не, каза, че все още умира по Луциус.
-Ама... Аз... Ааа... Не съм казва...
-Не е нужно беше очеизвадно, но май милата ми братовчедка си е намерила друг, който поне споделя чувствата и. - вдигна рамене Рори.
-Дано, защото, ако и той не отговори на чувствата и ще реша, че има нещо сгрешено в тях. – въздъхнах и се облегнах на рамото му. Отдавна имах чувства към него, но не смятах, че трябва да му покажа какво чувствам, за да не бъда и аз наранена като приятелката си. Явно обаче се бях отнесла в мисли за чувствата си и за ново излюпилата се двойка Сиси-Сев, че съм заспала.
-Кали... Кали... – усетих как някой много нежно шепти името ми. Поразмърдах се леко и сякаш видях как Рори се подсмихна. Отворих леко очи и видях, че бях права на лицето му имаше сладка чувствена усмивка. Тогава обаче забелязах, че това не е Регулус, а Сириус. Скочих като ужилена.
-Слушай, какво родоотстъпнико, стой далеч от мен! Ясно?! Или да ти го поясня?
-Хахаха Красавице, спокойно няма да те изям. Макар че и това ми мина през ума. – ухили ми се нагло кретена. Ама тоя наистина си проси нещо.
-С какво заслужих да ме оставят сама с теб! – викнах с престорен драматизъм.
-Хей, хей, полека с драмите. Не обичам момичета, които драматизират нещата.
-Значи ще ме оставиш на мира?! – попитах с надежда.
-Е, за теб бих направил изключение. – смигна ми кретена. Искате да знаете каква е разликата между тая космясала муха и Регулус? Първо Рори се държи като истински джентълмен, с всичките му обноски и т.н. и изглежда като някой принц, когато го прави. Е, и Сириус има обноски и изглежда малко по аристократично от брат си, но и излъчва някаква грубост, недодяланост. Иначе двамата братя много си приличат само дето Рори е с няколко сантиметра по-нисък и има сиво-зелени очи, а Сириус – сиво-сини.
-И къде са всички? – направих се, че не съм чула последната му забележка.
-На „пазар”, при гаджетата си или горе в библиотеката.
-Нека позная брат ти е горе в библиотеката и ме е оставил с теб само защото си го подложил на „Империус”?! – попитах със смътното чувство, че това не е истина.
-Не, и той отиде на принудителния „пазар”. – каза по-големия Блек с отвращение в гласа. Т.е. щеше да има нападение или има събрание на Смъртожадните.
-Тогава кой е в библиотеката? – зачудих се.
-Лун, Рог, Опаш и Анди. – спокойно ми заяви малоумника.
-Моля? – попитах тихо като се надявах, че не го е казал.
-Красавице, трябвали да повтарям хиляда пъти. Мародерите и Ан...
-КРЕТЕН! МАЛОУМНИК! КАК СИ ПОСМЯЛ ДА ПОКАНИШ В КЪЩАТА МИ РОДООТСТЪПНИЦИ! НЕЩАСТНИК! – започнах да го удрям с ръце, а той първоначално така се изненада, че дори не се опита да се защити. После очите му потъмняха сигурен знак, че съм го вбесила. Едва ли колкото той мен, но... Не разбрах какво стана, но усетих как ръцете ми бяха хванат ти и извити, така че сега се намирах с гръб към него, а ръцете ми се намираха пред мен. – ПУСНИ МЕ, ИДИОТ ТАКЪВ!
-Не мисля, че си в състояние да заплашваш, сладурче. – прошепна ми в ухото Сириус.
-Върви по дяволите! – настъпих го с токчето на обувката си и хукнах към вътрешността на къщата. Ще ме попитате защо не извадя пръчката си и не го прокълна? Ами по простата причина, че пръчката не беше в мен. Успях да се скрия в една от стайте на втория етаж. Макар че каквато обемиста бе роклята ми. Всъщност полата на роклята ми. Иначе отгоре бе корсет. Добре, че светло кестенявата ми коса бе прибрана на плитка и сега не трябваше да се разправям и с косата си. Чух как Блек мина покрай стаята и продължи на долу.
-Пфу! Отървах се! – обърнах се, за да видя къде се намирам и застинах. Пред мен стояха Черния Лорд както и още поне 10 човека, сред които познах баща си и двамата Блек, Малфой – старши и Нот-старши. Преглътнах леко и се поклоних. Все пак трябва да покажем добри обноски, нали!? – Милорд, радвам се да ви видя в нашето имение. – усмихнах се макар и едва да си сдържах смеха. Все пак ситуацията си беше доста комична за мен.
-И аз се радвам да ви видя, госпожице Лестранж. Надявам се и скоро да се присъедините към Смъртожадните. – каза Лорда с лека усмивчица. Имах усещането, че е понадникнал в съзнанието ми. – Права сте, госпожице, и се радвам, че толкова способна магьосница скоро ще се числи към хората ми. Вие какво ще кажете, Лестранж?
-И аз ще се радвам, Милорд. – каза радостно баща ми, защото колкото и да се опитваше да го скрие му личеше, че се радва.
-Моля да ме извините за тази... аа.. За нахлуването ми тук. И ако позволите бих... – знам, че Сириус е идиот, ама чак пък толкова!?
-ХАЙДЕ ДЕ, СЛАДКИШЧЕ, ПОЯВИ СЕ!
-Бих те ли ме извинили!? Отивам да убия един... Човек! – казах вбесено и по принцип тъмно сините ми очи станаха черни. Още по развеселен като че ли Лорда ми показа, че съм свободна. Врътнах се на токовете и в момента, в който затворих вратата се разкрещях.
-СИРИУС БЛЕК, ПО–ДОБРЕ СИ НАПИШИ ЗАВЕЩАНИЕТО! – с бясна крачка тръгнах към посоката, от която идваше гласа му. Сигурно щях да го убия, но в следващия момент се блъснах в някого и паднах на земята заклещена под него.
-Ох! – беше единственото, което успях да кажа. Извадих късмет. Или май не... Човека, в който се блъснах се оказа точно Блек, но за жалост сега бях притисната под него. А по вярвайте ми това не е много приятно занимание! – Разкарай се, свиня такава, от мен!
-Че защо на мен си ми е много удобно. – нахално ми се ухили нещастника. Силно си пожелах поне да се бях сетила да взема назаем нечия пръчка, че да му покажа на тоя...!
-Блек, ставай от сестра ми веднага! – викна току що появили се Руди. Леле как ми иде да го разцелувам. Не, че него направихте. В момента, в който усетих, че мога да се мърдам, скочих и изтичах до брат си забивайки му една мнооого голяма целувка на бузата.
-Миси, че ме спаси от... Тоя... Както и да е! – махна с ръка. – Между другото заради него в къщата ни има няколко боклука. – Бела, Руди, Раб, Луциус, Грета, Джош и Уилям се спогледаха. – Не се бъзикам. Той ми каза. – посочих Сириус, който небрежно си се бе облегнал на стената и само се ухили.
-Знаех си, че...
-Кажи го и тоя път ще те обезкостя! – процедих през зъби. Врътнах се (за пореден път днес) и тръгнах към кухнята. Седнах на едно от канапетата и си поръчах на едно от домашните духчета сладолед. След малко пред мен стоеше голяма чаша със сладолед. Тъкмо си гребвах, когато някой ми гепа лъжицата. Ама така не е честно!
-Какво има между теб и Сириус? – попита ме ледено Бела.
-Освен омраза и вражда!? – отвърнах отегчено.
-О, я стига! Сякаш не ви видяхме. – обади се и Грета. Добре това момиче дооооста затъпяваше на моменти.
-И какво точно видяхте? Как аз и тоя космясал комар се караме? И хайде вече пламна любов!? Ехо! Аз не се казвам Белатрикс, нито той – Родолфус! – отсякох аз. Грета се разсмя, а Бела само ме стрелна с поглед.
-Дано, Кали, иначе...
-Иначе какво, Бела? Той е родоотстъпник, а аз в най-скоро време ще се присъединя към Лорда. С една дума дори и да имах и мижави чувства от сорта на харесва и любов те са обречени! Няма да предам вярванията си заради едно момче. – взех си обратно лъжицата. Двете момичета изглеждаха доволни от отговора, но зад тях една друга фигура за момент бе бледа като платно. – Рори, добре ли си!? - сега и Бела, и Грета гледаха към него.
-Да, напълно добре съм. Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?
-Нем. – казах и в следващия момент още една лъжица се появи. Бела ме изгледа и без да каже нищо излезе. Грета заяви, че отивала при Луциус и така станахме само двамата. Първоначално само хапвахме, без да говорим.
-Наистина ли ще бъдеш Смъртожадна скоро!? – попита леко притеснено той.
-Мм да! – обявих радостно и му казах за днешната случка. Той не каза нищо, но си пролича, че се е замислил за нещо. Какво му става?! Защо задава такива въпроси с такъв тон!? Тук май се крие нещо, което аз трябва да разбера!

- Ооо, я стига бе, хора! Как може да ми причините това?! – измрънках като малко дете. Защо мрънках ли? Ами и вие щяхте да хленчите, ако ви бяха казали, че довечера ще има бал, но не като тези в даскалото, а скучен. Т.е. ще трябва да се усмихвам цяла вечер дори и да ми се драйфа от човека пред мен, да провеждам безсмислени разговори и да хваля нещастни глупачки за техния стил (макар че по точно трябва да ги хваля за липсата на такъв). Бела и Руди поклатиха глави, Сиси и Раб се разсмяха, а другите пуснаха само по една усмивка. Я! Луциус се усмихва! Ама с истинска усмивка! УАУ! Това е осмото чудо на света. Сириус се опита да дойде до мен, но аз се скрих зад Регулус. – ААА! Рори, спаси ме от този мухар! – извиках. Сега вече всички се смееха. По-големия Блек ме изгледа на кръв, а Андромеда едва успя да подтисне усмивката си.
- Хайде, кралице на драмата, да отиваме да се оправяме. – казаха Сиси и Грета подхващайки ме и извличайки ме от стаята. Бела и сестра и тръгнаха след нас, без да се поглеждат. Средната Блек отиде до големия си братовчед и го прегърна прошепвайки му нещо преди да тръгне на горе. А аз овиках целия етаж.
- АААА! Момичета, не сме се разбирали така. Ама моля ви се! Бива ли сега такова нещо. НЕЕЕЕЕЕЕ! Пуснете ме! Пуснете ме! – те се смееха и ме дърпаха едновременно.
Замъкнаха ме в моята стая и след това се прибраха в техните. Заключих стаята с магия (УРА! Пръчката ми е в мен!), съблякох се и се топнах във вече пълната вана. Ах... Обичам да кисна тук. Е, ако искам да остана будна ще се наложи да излизам вече. Днес май, стига да мога ще проспа целия ден. Е, и не само днес. По принцип почти постоянно ми се спи и стига да мога ще си проспя живота!
Облякох си бяло-бежови сутиен и прашки. Увих се с хавлията и седнах пред тоалетката, за да се гримирам и да си избера бижута.
Дум! Дум!
Това определено не беше някое от момичетата.
- Кой е!? – попитах влизайки в моята стая и заставайки до вратата с пръчка в ръка.
- Рабастан – с едно замахване на пръчката вратата се отключи и се отвори широко.
- Заповядайте, господине! – с театрален глас го поканих. – Съжалявам ама не съм готова още. Така че ще ме почакаш малко.
- А, не! Не съм аз ескорта ти, сестричке. Просто искам да поговоря с теб. – седях на столчето до тоалетката, а брат ми седеше на ръба на ваната.
- Какво е станало?
- Знаеш какво ще се случи, ако някой бъде открит, че има връзка с мътнород или мъгъл. Но ако този някой е много добър твой приятел, а никога не се е вписвал в нашите норми за магьосници!? – той звучеше някак супер сломено.
- Ами... Зависи какъв човек и приятел е. Знам, че според възрастните трябва да се издава всеки, който може да ни провали, но... – оставих нарочно края не завършен.
- Не трябва да те замесвам в това, Кали. Разберат ли, че и ти имаш нещо общо ще пострадаш заедно с нас, ако ни разкрият! По-добре да отида да взема Сиси. Регулус сигурно ще дойде скоро, така че вземи, че поне се облечи.
- Че защо какво ми е?! – ухилих се аз правейки реверанс държейки краищата на хавлията. – Един танц?! – вече и двамата се смеехме с глас. Раб ме прегърна и притисна към себе си.
- Какво щях да правя без теб, сестричке?
- Щеше да слушаш глупостите на Руди и сам да го иронизираш. Е, това щеше да е жалко, защото никой нямаше да ги чуе сигурно.
- Мда. Като в онзи път, когато с магия променихме гласа му, така че да се чува от другите хора като че приказва с женски глас, а той самия да си чува нормалния.
- И вие тотално отричахте това! – О!Оо! Загазихме я! И то здраво.
- Здрасти, Руди! Как си? Как е Бела? – започнах с ухилена физиономия и ръкомахайки сякаш се виждаме след 10 години.
- Бела е добре, а аз дойдох да издирвам Раб, а какво открих.
- Какво? – с престорено любопитство попитах аз.
- Брат и сестра – предатели.
- Кой? Ние!? Не! Няма начин! – викнахме с Рабастан. След малко и тримата се смеехме. – Добре, момчета, и аз много ви обичам, но ми писна да седя по хавлия, така че отивайте при дамите си, пък аз да си се обличам. Айде марш на вънка! – изгоних ги аз, а те ми се хилеха. Добре де знам, че съм като клоун, но трябва ли вечно да ми се хилят? И тия двамата ми се падат братя! Както и да е. Застанах пред гардероба пеейки и танцувайки си, най-естествено забравяйки да заключа вратата отново. Разгледах всичките си рокли и накрая се спрях на светлокафява сатенена рокля без презрамки и тънка черна лента под бюста. Беше права надолу и леко разкрояваща се от колената. Тъкмо щях да отивам в банята да се видя дали си отива с бижутата, когато забелязах, че на вратата ми седи с доста странно изражение Рори. Реших, че ако по флиртувам малко с него нищо няма да ми стане пък и цяла вечер щяхме да се гледаме.
- Хареса ли ти, което видя? – усмихнах се лукаво. По лицето му се появи онази много сладка половинчата усмивка. Имах чувството, че май флирта не беше добра идея.
- И то много. Винаги ли си танцуваш и пееш докато си избираш дрехи? – попита приближавайки се към мен.
- Почти. Особено сутрин е невъзможно да ме чуеш, ако не съм в много добро настроение. – с всяка моя дума той се приближаваше все повече и повече. Накрая стоеше на сантиметри от мен. Усещах как дъха му се блъскаше в лицето му и можех да помириша парфюма му, който беше невероятен. – Хубав избор на парфюм харесва ми.
- Защо не ми покажеш и твоя? – Я, стига бе! Това не го каза Регулус Блек, нали? Не може да го е казал! Не вярвам! – Няма ли да се до оправяш всеки момент ще ни повикат да слизаме. Пък и искам да видя все пак парфюма ти. Не се и съмнявам, че с него омайваш така всички момчета в даскало. – понечих да възразя, но той сложи пръст на устните ми и ме хвана за ръката. Поведе ме към банята. – Ей, сега идвам. Ти се приготви. – аз кимнах и той изчезна.
Като че ли излизах от някакъв транс. Седнах на столчето и се опулих срещу огледалото. Очите ми изглеждаха някак отнесени и... Като разтопен шоколад!? Не може да бъде! Какво още има да ми се случва? Тръснах глава и се отказах да мисля за очите си и тяхното необичайно свойство да се сменят. Успях да се до оправя преди да се е върнал. Всъщност точно влезе в банята, когато си слагах парфюм на китките.
- Мм, ухае страхотно. Определено тази вечер няма да се отделя от теб.
- Надявам се. – бях успяла да си възвърна ума и цвета на очите. Чудя се дали е забелязал, че се промениха. Двамата се усмихнахме един на друг предизвикателно и излязохме от стаята ми.
- Между другото защо не си ми казвала, че си метаморфомаг!?
- Защото не съм... Поне по принцип не съм. – прошепнах, защото наближихме стълбите.
Бела хванала Руди и сияеща говореше нещо на Сиси и Раб, които бяха приятна двойка на външен вид, но знаех, че между тях не можеше да има нищо друго освен приятелство. Луциус и Грета стояха зад Нарциса и брат ми и сякаш ми се стори, че Нот не е особено доволна от това. Джош и Уилям ги нямаше и за това предположих, че са вече долу. Ние с Рори застанахме зад голямата му братовчедка и брат ми.
- Всички ли сме тук? – попита леко отегчено Луциус.
- Онези двамата? – огледах се аз. „Онези двамата” бяха Сириус и Андромеда.
- Заявиха в последния момент, че не можели да присъстват, защото имали покана за вечеря в семейство Потър. – заяви презрително Нарциса.
- Значи сме готови. – каза Регулус и в същия момент чух баща ми как обявява годежа на Руди и Бела. Останалите три двойки го играехме телохранители малко, защото аз и Рег застанали от лявата им страна, а Раб и Нана от лявата им. Луциус и Грета зад тях. Добре, че стълбището беше голямо, че успяхме да слезем всички без произшествия. Забелязах, че доста стари фамилии са събрани в къщата. И всичките Смъртожадни или поне се правят на такива. А, ето го и Лорда седнал на едно от креслата до вратата на терасата. Което ме подсети...
- Баща ти и чичо ти от кога са Смъртожадни? – прошепнах на Рори едва едва мърдайки си устните, за да не разваля усмивката си.
- До колкото знам не са. – отвърна ми той по същия начин. – Мисля, че са просто информатори и дарители на Тъмния Лорд.
- Аахам. – казах, защото тъкмо слязохме по стълбите и сега се започна с отегчителното поздравяване.

Сигурно двайсет минути поздравявахме разни хора преди Регулус да ме завлече в една от балните зали.
- Хайде малко почивка! – леко се усмихнахме. Звучеше валс, но някакъв нежен, а не стресиращ. Лявата му ръка бе сложена на кръста ми и сякаш пареше кожата ми. Десните ни ръце все едно бяха създадени, за да са хванати така. Бях положила глава на гърдите му и се замислих за разговора ми с Рабастан.
- Рори, колко според теб ще сме се променили след две-три години?
- Стига да сме живи... – вдигнах глава и го погледнах въпросително. – Никога не знаем какво ще се случи, Кали.
- Знам, но тона, с който го каза, а пък и не искам да мисля за това сега. – замълчахме. Зададох въпроса, защото преди време брат ми ми бе казал, че никога ням да предаде вярванията на чистокръвните освен заради мен. А сега иска да ги предаде заради някой друг. Възможно ли бе да се променяме толкова много за няколко години? – Рори, влюбвал ли си се някога? – На мен ли ми се стори или в погледа му наистина просветна надежда?
- Може би...
- Това не е отговор! – троснах се аз шепнейки. – Да или не?
- Да бе, за да ме питаш после и в коя. – каза Регулус шеговито. Аз се усмихнах дяволито.
- Аз знам, че си влюбен в мен. Спокойно. – разсмях се на физиономията му. Изглеждаше така сякаш съм му изяла супата с виличка, но бързо възвърна безизразната си физиономия. Надигнах се на пръсти и го целунах по бузата. – Хайде малко на въздух.
- Май ще трябва да отида и да видя какви ги е свършил Сириус. – посочи той наляво. Погледнах на там и видях как по-големия Блек се смее подигравателни и лукаво на някакво момиче, а баща му го стрелка с убийствен поглед и се кани да тръгне в тази посока. – А и ти май няма скучаеш... – прошепна ми, целуна ме по челото и отиде да види какво става между брат му и баща му. Зачудих се какво има предвид, но реших да не го занимавам в момента.
Тъкмо щях да отида да видя Рабастан, когато видях един от слугите на Лорда да се приближава към мен. И Смъртожадните са му слуги, но има двама-трима, които да предават съобщенията му, да го играят портиери, да викат някой от другите и така нататък. Та... Един от тях се доближи до мен.
- Г-це Лестранж, господаря иска да Ви види. По възможност веднага. Той е в източния кабинет. – кимнах, че съм разбрала и се запътих натам. Какво пък ще иска от мен? Дали няма да ми измисли някакво наказания за нахлуването днес? А пък и е малко рано за приемането ми в редиците му. Оф, каквото ще да става!
По пътя усетих нечия ръка на корема ми, а друга на устата ми и как ме дръпна някой. Притисната бях към стената от доста силен човек и предположих, че е мъж. Оказа се Уилям Флинт. Повдигнах въпросително вежда.
- Хей, красавице, защо не се позабавляваме в някоя от горните спални!? – попита „игриво” седмокурсника. Ооо, не и тоя! И защо не се научих да си нося пръчката с мен!? Реших да пробвам друго вместо да се опитвам да крещя. Започнах да се притискам към него. Устните ни бяха на милиметри, когато го сритах там дето слънце не грее и най боли. Той изскимтя и започна да се свлича, а аз го бутнах и хукнах към кабинета. Не беше лесно да си с рокля и да бягаш, но покрай Сириус вече имах тренинг. Стигайки до вратата на кабинета почуках и нахълтах вътре.
- Добър вечер, Милорд! Иска ли сте да ме видите. Надявам се бала да Ви е харесал?! – започнах учтиво аз. Е, не беше сам, но какво да се прави. Случаят беше спешен. И то много спешен. Всъщност тези, които бяха вътре нямаше да му простят това, което се опита да направи. А те бяха Бела, Руди и Луциус (забележка към себе си: хей, на тоя човек вече трябва да му измисля прякор!)
Преди обаче някой да си отвори устата и да каже нещо отскочих от мястото си. В същия момент в стаята влетя Уилям. Не успя да спре на време и аз реших да му помогна като му подложих крак. Опули се и в следващия момент зари нос в килима и се спря в бюрото. Седнах на пода от смях, а брат ми и приятелите ни се задоволиха само с усмивки, макар че едва се сдържаха да не се разхилят. Черния Лорд също изглеждаше развеселен, но бързо възвърна студения си и мрачен вид. Руди и Лу (забележка към себе си: ее, не било толкова трудно!) хванаха Флинт и го изведоха от стаята, а Бела излизайки затвори зад тях.
- Госпожице Лестранж, май започна да Ви става навик да Ви гонят и да се криете?
- За жалост е вярно, Милорд, но аз не съм виновна, че съм освен красива, съм и с бързи рефлекси. – усмихнах се горда от себе си.
- И с доста бърз и съобразителен ум. Смятам, че трябва в най-скоро време да се присъедините към хората ми. Но за да се сдобиете с тази чест ще трябва да изпълните една моя задача. Ако се справите добре ще бъдете възнаградена, но ако се провалите... – Мдам, ясно ще се мре. Е, най-вероятно ще се справя, но както каза Рори: „Нищо не се знае!” – Господин Блек е прав. Надявам се и Вие да сте права и да се справите.
- Благодаря, господарю. – поклоних се леко и тогава ми хрумна един нелеп въпрос, но не съм виновна, че говоря преди до край да осъзная това, което съм си помислила. – Защо говорите с мен на Вие?! Знам, че дори с много по-възрастни и опитни Смъртожадни не им говорите така както на мен.
- Може би, защото на теб, Калиста, възлагам много надежди. Вярвам, че ти ще бъдеш най-добрата, но това не означава, че ще те третирам по различен начин. – с не чак толкова студен глас ми отговори Лорда преди да успея дори да си отворя устата да се извиня. Кимнах и излязох. Подпрях се за момент на близката стена и се запитах кого да накарам да ме научи на Оклумантика. Ха, отговора на въпроса ми идва с бавна крачка – Снейп! Знам, че той умее повече неща от колкото показва. Ще говоря с него, но май първо ще трябва да притичам до стаята си за пръчката си, защото голямото братче на Рори като че ли е тръгнало в моята посока.

- Силера! – хихихи Кретен! Магията му се разби на хиляди парченца в защитната ми стена за пореден път. Е, не съм ли добра? Между другото явно със Сириус сме голямо шоу, защото около нас са се събрали доооста хора. Е, не че някой е тръгнал да ни спира, но това е отделен въпрос. Как се дуелирам като нямам пръчка? Ами с пръчка взета назаем и едно много лесно, полезно и удобно заклинание наречено „Акцио”. Та... Снейп ми даде пръчката си с условието, че ще предизвикам и победя Блек в дуел. Е как да не се съгласи човек?! Гепах неговата, призовах моята и предизвиках „малоумния мухар”. И ето ни след 10 минути дуелирайки се и забавлявайки хората около нас. – Мухите не трябваше ли да са зелени? Риктусемпра!
- Много... Хахаха... ланкаш... Хахаха... красавице! – Вече лежеше на земята, когато за първи път от началото на дуела успя да ме уцели. Усетих как нещо ме удря в корема, как ме отхвърля назад и се удрям в стената. Заболя ме цялото тяло. Имах чувството, че всичко ми е натрошено. От устата ми бе започнала да тече кръв. Вдигнах ръка и я докоснах. Побеснях за секунди.
Целия ми гняв сякаш ме обгърна и ми даде сили да се изправя. Чувствах се страшно силна и с безгранична мощ. Започнах да запращам по него заклинания, които дори и не подозирах, че съм запомнила от книгите в библиотеката ни. Блек едвам успя да ги избегне, камо ли да ги отбие. Не мисля, че ги е чувал както и повечето от зрителите ни. Отсъдих това по изумените и невярващи физиономии на околните доста, от които бяха възрастни.
Не спрях преди да усетя как някой ме прегръща и ме дърпа назад. Регулус почти ме вдигнал от земята и вървейки ме носеше. Огледах се, но не видях никой от другите наблизо. Хвана с едната си ръка краката ми зад колената и ме вдигна в стил „булка”, а аз се свих в ръцете му. Почувствах се слаба, беззащитна и изтощена. Исках само да си легна и да заспя. Явно и той така е решил, защото започна да се качва по стълбите към стаята ми.
Чувах вълнението и приказките на хората, покрай които минавахме. Някои ме поздравяваха, другите не бяха доволни от това, че не умея да се контролирам, а трети предпочитаха да не коментират. Чух дори няколко съжалителни реплики отправени към Сириус и няколко теории, че сме бивши гаджета и просто не сме успели да се разделим мирно и тихо. Отказах се да им обръщам внимание, защото бяха много далеч от истината. Зарових лице в яката на мантията на Рори и почти се успокоих от опияняващият аромат на парфюма му.
След 5 минути бяхме пред вратата ми. Понечи да ме пусне, но аз стиснах ръце по-силно зад врата му. Той схвана намека и влезе заедно с мен. Затвори вратата с крак и ме сложи на леглото. В момента, в който докоснах студените завивки потръпнах. Е, добре де как е възможно в цялата стая да е жега, а завивки, чаршафи и т.н. да са вечно студени. Не, че се оплаквам... Поне много, но все пак... Рори седна на леглото като подпря гръб на стената. Свих се на кълбо по към него и усетих как започна да ме гали по главата.
- Страх ме е! Ако това се случи пак? Ако така нараня човек, на който държа?
- Няма, Кали, всичко ще е наред. Това няма да се случи. Ще започнеш да тренираш и усвояваш силите си. – шептеше лежейки до мен. Вдигнах глава и го погледнах в очите. Постояхме така, загледани един в друг, след което сложих глава на гърдите му. Той обви ръце около талията ми. - Хареса ми обаче как го подреди. Сириус си го заслужи. Знам, че ми е брат...
- Тъй ли? Не бях забелязала да имате прилика... – те се разхилиха.
- Та както казвах... Може да ме е брат, но достатъчно „добрини” съм виждал от него, че да не го съжалявам. – усетих как започна да си играе с косата ми. – Това май ще ти осигури по-бързо причисляване към Смъртожадните?
- Възможно е. Тъкмо ще сме по-често заедно.
- Ооо, не! Няма отърване от тебе. – театрално-страдалчески извика Регулус. Разсмяхме се. Цапнах го леко и се понадигнах. Оказах се обаче на милиметри от устните му. Не успях да се спра и впих устните си в неговите. Рори първоначално бе изненадан, бързо се окопити и отвърна на целувката. Придърпаме по-близо към него. Ръцете му бяха на кръста и в косата ми, а моите вплетени в косата му.
- Метаморфомагчето, защо не си ми каза... Опси... Ааа... После ще дойда пак. – сконфузено промърмори Сиси и излезе. Чух ме я как първо извика едно тихо „УРА!” и след това как започна да се смее. Ние също не се сдържахме и се разсмяхме. Протегнах се, издадох подобен на мъркане звук и си легнах пак на гърдите му обвивайки го с ръце. Неговите останаха вплетени в косата ми и на кръста ми.
- Аз пак ли съм си сменила цвета на очите?
- Мхм, но и на косата, а и ноктите ти бяха дооста дългички този път.
- Интересно... – замислих се защо чак сега се проявяват тези мои способности. Зачудих се дали мога и съзнателно да си променя цвета на очите и косата. Опитах се да си представя цветовете им. Единственото, което успях да си представя бе нечие друго лице. Не знам на кого е, но много често го сънувам. Кое ли е мистериозното момче от сънищата ми? За да прогоня тези си мисли започнах да си мисля за лицето на Рори.
- Ааа... Кали! Това беше гадно! – той скочи от леглото с ужасена гримаса. Слизайки обаче повлече и мен с него и аз се изтърсих на земята по корем. Надигнах се и погледнах изражението си в огледалото срещу леглото. В първия момент бях шокирана, но в следващия вече не можех да си поема дъх от смях. Изглеждах точно като него. Е, от главата надолу си бях аз, но... Подробности! Двамата не можехме да спрем да се смеем. Чухме врата да се отваря, но нито аз имах сила да стана от земята, нито Рори да се обърне тъй като стоеше на края на леглото ми.
- Добре ли сте? Чак в другата стая се чу... ААА! – Грета изпищя като видя, че има двама Регулусци т.е. като получи възможност да ме види. Изхвърча от стаята с крясък и тресна вратата. Ние вече и двамата лежахме на земята от смях.
- Калиста Лестранж, какв... – започна по-големия ми брат, но спря шокиран влизайки в стаята. В стаята ми бяха влезли и другите. Грета трепереше като лист в ръцете на също шокирания Сивириъс (Моля?! Какво става тук?), Бела и Лу повдигнаха само учудено вежди, а Сиси и Раб започнаха се смеят заедно с нас.
След няколко минути, когато успяхме да спрем да се хилим, а други да се съвземат от шока реших да парирам въпросите им естествено с въпрос.
- Хей, седянката, няма ли да си ходите вече? – ухилих им се аз. – Искам да спа, така че...
- Ама сама ли или... – започна Сиси лукаво.
- Не, с моя невидим приятел Жужко, който ми е другарче от петгодишна и ми разказва приказки, въпреки че е ням и аз няма как да го видя! – иронично я затапих. Не е ли саркастично? Не, не. Иронично е. А бе се тая! Тя се нацупи, а аз и се оплезих. Някои се разхилиха, а други само се усмихнаха, но всички заедно излязоха.
Тъкмо се преоблякох с нощничката си и щях да дръпна пердетата, когато видях, че на рамката на прозореца в стаята от среща се е облегнало някакво момче. Не знаех да има други „малки” освен нас десетимата. Кой ли е той? Постояхме така известно време, след което той дръпна своите пердета. Отърсих се сякаш от някакъв транс и направих същото. Легнах си и отново сънувах онова момче, но сега с фигурата на новия ми непознат.

- Д-А П-А-З-А-Р-У-В-А-М-Е З-А У-Ч-И-Л-Щ-Е! - как може да имам идиот за баща?! Това му го казвам за 10 път тази сутрин. Не, че не правим така всяка година. Би трябвало вече да се е научил. Пазаруваме в последния момент, тъй като рядко има нещо за купуване, което да ни забави. Двамата родоотстъпника още не се бяха върнали от „вечерята”. Следователно щяхме да се справим още по-бързо. Та... В момента съм се подпряла на масата в трапезарията и обяснявам на скъпия си татко като на идиот защо излизаме по-рано, макар че на него вече трябваше да му е станало ясно. Явно е много по-голям идиот от колкото мислех. Той седеше на около масата заедно с възрастните Малфой, Нот, двамата Блек и Лорда и закусваха. Започнах от нерви дори да потраквам с нокти по скъпата мебел.
- Калиста, дръж се...
- ...Като млада и възпитана лейди. Сега вече може ли да тръгвам? – обнадеждено попитах. Другите мъже закусваха мълчаливо и като че ли не ми бяха обърнали внимание, но баща ми изглеждаше бесен. Махна с ръка и аз щастливо хукнах на вън. Естествено нямаше как да не мине без аз да се ударя за това сигурно на вратата се сблъсках с Джия, моето духче (по-точно с вратата, тъй като духчето е безплътно).
- Господарке, един мъж Ви търси.
- Добре, Джия. – станах, тръснах големите (отново) поли на роклята си и тръгнах към библиотеката да видя кой и за какво ме търси.
Преди това отидох в стаята, където приятелите ми се подготвяха да тръгват.
- Аммм... Аз малко ще закъснея, така че тръгвайте. Ще се видим на гарата. – усмихнах се.
- Кали, какво има? – погледна ме загрижено Руди.
- Нищо. Добре съм си.
- Тогава защо?
- Ммм... Ако знаех щях да кажа, но и аз не знам. – Двамата ми братя повдигнаха вежди. Бела ми се усмихна за секунда, а после придоби доволно изражение. Луциус поклати разбиращо глава, Сиси ме гушна, а Грета и Сивиръс вяло ми помахаха. Тъкмо тръгваха, когато дали на мен ми се стори или на ръката на Нана стоеше годежен пръстен. А не. Било венчална халка. Я пак? Венчална... Нарциса Блек, после искам обяснение! Нищо, че не можеш да ме чуеш като крещя на ум, но това е отделен въпрос. Не би ли трябвало сега на дневен ред да е въпросът: „Кой може да ме търси?”, а не „Защо аз нищо не знам за тази сватба?”.
- Оф, Калиста, млъкни за малко! - Леле съвсем откачих. Вече и сама си приказвам.
Стигнах до вратата и я отворих. В първия момент не видях никой, но в следващия седях като ударена с „Експелиармус!” В едно от креслата стоеше мъж с кестенява коса като моята, който се бе загледал в камината пред себе си. Отпиваше бавно от чашата си с кехлибарена течност, която бе наполовина пълна. Предполагам, че съдържанието и беше Огнено Уиски. Човекът не даваше някакви признаци, че е разбрал, че съм там. Отдавна забравени спомени изплуваха отново в ума ми.

**********************
- Мани, спри! Спри! – малко момиченце се смееше високо. Един от големите и братя я гъделичкаше и тя се опитваше да се откъсне от него, но не успяваше. Той бе по-голям и по-силен от нея.
- Признай си!
- Няма!
- Признавай веднага!
- Не, няма!
- Хайде, Кали, признай си, че ги изяде.
- Няма. Не съм ги изяла аз!
- Какво става тук? – Руди и Раб влязоха в голямата детска.
- Кали ми изяде сладоледените паячета и сега си плаща. – братята се разсмяха, а момиченцето си отдъхна, че поне за малко са я оставили на мира.
- Хм... Това е доста тежко престъпление... Може би трябва да я полюлеем малко. – ухили се лукаво Раб. Армандо също погледна дяволито Кали, която бе придобила измъчена физиономия, въпреки че се радваше да има братята около себе си. Руди поклати глава и излезе. Той винаги трябваше да е около татко им, когато старши бе вкъщи. Така бе сигурен, че тримата палавника нямаше да пострадат.
- О! Оу! – направи още по-измъчена физиономия момичето. Братята и я хванаха за ръцете и краката и започнаха да я люлеят. – О... Моля ви се! Стига! – без да искат обаче я бяха изпуснали и сега момичето летеше през прозореца.
- Кали!
- Калиста! – викнаха Раб и Мани, но късно.
По някаква игра на съдбата малкото момиче падна на появило се от някъде меко легло точно пред Рудолфус, баща си и Лорда.
- Кали, добре ли си? – средния ми брат отиде до нея и я гушна леко, докато седеше на леглото.
- Да, но от тук нататък не искам да виждам сладоледени паячета! Добър ден, Милорд, татко. – Тъкмо стана и скочи на земята, когато от къщата излязоха другите двама. Армандо, без да се съобразява с възрастните около тях дотича до сестра си и я вдигна на ръце. Гушна я и притисна до себе си.
- Съжалявам, сис. – целуна я по главата, а момиченцето скри лице във врата му.
- Няма нищо. Но поне да ги бях изяла аз наистина.
- Някой би ли ми обяснил какво става тук? – строго и ядосано прозвуча гласа на баща им. – Калиста, защо не си на урок по френски? – той гледаше тримата провинили се с голяма ярост, а Лорда наблюдаваше Армандо и Калиста, тъй като тази проява на обич му бе някак странна и непонятна. Руди и Раб се спогледаха.
- Ами... Дадох на Рори сладките, без да питам Мани. За наказание той и Раб започнаха да ме подхвърлят, но без да искаха ме изпуснаха. – баща им тръгна да казва нещо, но Армандо го изпревари.
- Съжаляваме за безпокойството, Милорд, татко, но ако някой заслужава да бъде наказан, то това съм аз! – Най-големия брат знаеше, че ако зависи от баща му Кали щеше да си изпати много лошо, най-вече, защото бе момиче. За това и той я защити...

****************************
Тръснах глава и спомена започна да избледнява. Сякаш по поръчка брат ми се обърна и ме видя.
- Que fais-tu ici Armando? – разтревожено попитах. Отдавна не бях виждала брат си, но още помня последната ни среща. Или по-точно какво се опита да му причини баща ни. - Si, ils apprennent que tu es ici...
- Calme toi, Kali! Après tout, il va y avoir un rassemblement. A moins qu'il ne veux pas parler au maître. – Опита се да ме успокой брат ми.
- Tu es impossible, mon frère. – Усмихнах се и го прегърнах.
- Je sais, mais c'est pour ça que tu m'aime, non?* – Отвърна на прегръдката ми. – хахаха Точно този спомен и аз си припомних.
- Ох, Мани, непоправим си! А сега казвай какво има, защото иначе ще закъснея за влака и ще пропусна един последен ден безгрижно ланкане с приятели. – ухилих се аз.
- Ама ти още ли не си изгонена от училището? Ауч! – хилейки се Армандо се направи, че го заболя от удара ми в гърдите му.
- Армандо! Хайде. Трябва да оправим неточностите. – каза нечий студен глас зад мен, но дори преди да успея да се обърна брат ми ме хвана за раменете.
- Трябва да вървиш. – бутна ме към камината вземайки малко летежна пудра. За миг с периферното си зрение видях фигурата застанала в рамката на вратата. Това беше момчето, чиято стая е срещу моята! Него съм видяла снощи! Но кой е той и защо Мани ме „изгони” така? – „Хогуортс” – чух в последния момент преди да ме бутне в камината. – Ще се видим после.
- Какво?! – погледнах го учудено забравяйки факта, че трябваше да се озова на перон 3 и ¼, а не направо в училището. Дори и да е казал нещо после аз не го чух, защото това гадно минаване през камините започна. Накрая се „изцопах”, меко казано, в кабинета на директора. Никога не съм успявала да се „приземя” грациозно.
- Добро утро, госпожице Лестранж. Малко сте подранили. – меко ми се усмихна професор Дъмбълдор. Като директор много го уважавах, е и като човек, въпреки че целите и вярванията ни бяха различни.
- Добро утро, професоре. – приближих се към бюрото му след като бяха изчистила роклята си от саждите. – И за мен това не беше очаквано, но... Поне няма нужда да се тъпча в купе или да се блъскам в коридорите.
- Да, това винаги е било неприятна част от пътуванията. Бонбонче?
- Благодаря! – взех си едно шербетово лимонче и изведнъж се сетих, че другите ми двама братята още не знаят, че съм тук. – Моля да ме извините, но трябва да пратя писмо на „двете си майки”.
- Мисля, че това ще е наложително, ако не искаме господата Лестранж да обявят тревога и да пратят да ви издирват. – аз се усмихнах още по-широко и тръгнах към соварника. Дано Анжелу да е там вече. С леки подскоци и усмивка на лицето стигнах до там. Бях щастлива, че съм в моя втори дом, както почти всички наричаха замъка. А другите, които не го наричаха така го наричаха просто „моят дом”. За мое щастие совата ми бе там. Оф, добре няма да се мре!

* Благодаря на Тери (Кийра Лестранж) за превода на раговора им, тъй като аз си нямам и на понятие от този език. Ето и на български все пак:
- Какво правиш тук, Армандо? - ... – Ако разберат, че си тук...
- Успокой се, Кали! Все пак ще има съвещание. Освен ако не му се спори с господаря.
- Невъзможен си, братче.
- Знам, но нали за това ме обичаш.